Неда Соколовска: Изкуството помага да се справим със страха
Режисьорката основава студиото за документален спектакъл Vox Populi през 2012 година, откакто приключва постановка в Хелзинки. И оттогава не стопира да трансформира разбиранията и усещанията ни освен за спектакъл и за изкуство, само че и за действителността, която ни заобикаля. Чрез средствата на по този начин наречената „ вербатим техника “ тя ни приземява към живота, употребявайки действителни истории и случки. Сега обаче самата тя взема решение да се впусне в свое персонално предизвикателство и влиза стремително в кухнята на MasterChef . Никога не е гледала предаването, само че с цялата си обич към готвенето става част от играта, която тя назовава „ опит по обществена логика на психиката “ . Как се озовава на кастинг за бяла престилка в кулинарното шоу, по какъв начин минава през изолацията и ще се отразили тя на персоналния и професионалния й свят, ни споделя самата Неда. Днес в Момичетата от града!
Защо реши да се впуснеш в предизвикването MasterChef?
Неда: Озовах се в MasterChef по самодейност на другари и почтено казано, ми се стори занимателно да изляза за малко от тесния си професионален кръг и да подхваща едно малко „ разпръскване “ в света на кулинарното изкуство. Винаги съм обичала провокациите и And now for something completely different… Монти-Пайтънско отношение към живота.
С какво те изненада формата и има ли нещо, което научи за себе си с изключение на нови кулинарни техники?
Неда: Никога не бях гледала MasterChef, преди да стартира присъединяване си, а и до края изгледах единствено няколко фрагмента от разнообразни сезони – аз съм на нещо като телевизионна диета в последните десетина години и изпускам доста от медийния поток. Впоследствие взех решение, че това може да се окаже и мое преимущество в играта, тъй като нямам въздействия, не съм предубедена, не се допирам на клишета и непознат опит. Формата меко казано ме изненада – той беше малко като „ Хелоооу, ти правилно ли си мислиш, че това е единствено кулинарно шоу? “, казано с гласа на началник Роу, несъмнено. Играта е превъзходна. Играта е доста интелигентна. Тя е като някакъв опит по обществена логика на психиката. Играта отключва в теб страхове, които си мислиш, че си заровил в детството си, механизми за оцеляване, които дори не подозираш, че притежаваш, и е едно извънредно тестване на духа и характера. А също така е едно доста просветително и занимателно кулинарно шоу.
Как се появи любовта към готвенето?
Неда: Наблюденията ми върху хората, които обичат да готвят (слагам включително и себе си) са, че тази пристрастеност нормално е отключена от някой по-възрастен член на фамилията – майка, баба – персона, с която сме били доста свързани като деца. Обичайно се стартира с пасивно наблюдаване, след това с отчасти включване, като белене на някакви зеленчуци, завиване на сарми и подаване на артикули от хладилника, до момента в който пристигна моментът на първия независим „ скок “. И за мен това беше една рецепта, която майка ми ми подмятна в тийнейджърските ми години, преди да ме остави в двуседмична автономия. Рецептата беше вид „ спасявай се “ и ми даваше указания по какъв начин да сготвя 2 манджи от едно пиле – надлежно пиле паприка, или елементарна селска пилешка яхния, и обичайната пилешка чорба. С тези две ястия се спасявах още няколко години, като последователно започнах да пътувам, да се срещам с нови култури и оттова към този момент избухна ползата ми към готвенето и другите кулинарни практики. Днес мога да кажа, че сготвям всеки ден и не преставам традицията на фамилните закуски и вечери – великодушни, пъстри и питателни – най-ценните моменти на единодушие и приятност.
Позволяваш ли си да бъдеш режисьор и в кухнята?
Неда: По-скоро си разрешавам да бъда готвачка в режисирането. Да, колкото и да е необичайно, за мен приготвянето на храната и основаването на театър са доста близки неща. Комбинативност, инстикт, подготвеност, опит, експедитивност, деловитост, превъзмогване на трудности, вглъбеност, взимане на решения и вдишване на опасности – все качества, които са нужни и за режисурата, и за готвенето. И ентусиазъм – както не може да се прави изкуство без ентусиазъм, по този начин и не става вкусно яденето, в случай че ти е все едно и го правиш, без да ти припламне от вътрешната страна.
Готвенето е игра, забавление, а театърът е храна и нужда на сетивата. Но и двете са изкуство.
Ще промени ли времето на пандемия и изолираност отношението ни към храната?
Неда: Хората започнаха да подготвят личната си храна доста по-често, по обясними аргументи – заведенията за хранене затвориха. Освен това извадиха огромен шанс, че сега върви шестият сезон на MasterChef, който сигурно е гориво за кулинарния огън в доста български домове. Очаквам кулинарната просвета да се увеличи по време на тази изолираност, както и средностатистическото тегло на човек от популацията.
А от изкуство имаме ли потребност в такива моменти?
Неда: Имаме огромна потребност от изкуство. То ни оказва помощ да си разбираем света, в който живеем, и да разтеглим вътрешния си мироглед оттатък дословното и формалното. Изкуството оказва помощ да се оправим със страха и с изолацията. Изкуството е странствуване във вътрешните коридори на индивида – там, където няма забрани, правила и закани.
Има още...
Защо реши да се впуснеш в предизвикването MasterChef?
Неда: Озовах се в MasterChef по самодейност на другари и почтено казано, ми се стори занимателно да изляза за малко от тесния си професионален кръг и да подхваща едно малко „ разпръскване “ в света на кулинарното изкуство. Винаги съм обичала провокациите и And now for something completely different… Монти-Пайтънско отношение към живота.
С какво те изненада формата и има ли нещо, което научи за себе си с изключение на нови кулинарни техники?
Неда: Никога не бях гледала MasterChef, преди да стартира присъединяване си, а и до края изгледах единствено няколко фрагмента от разнообразни сезони – аз съм на нещо като телевизионна диета в последните десетина години и изпускам доста от медийния поток. Впоследствие взех решение, че това може да се окаже и мое преимущество в играта, тъй като нямам въздействия, не съм предубедена, не се допирам на клишета и непознат опит. Формата меко казано ме изненада – той беше малко като „ Хелоооу, ти правилно ли си мислиш, че това е единствено кулинарно шоу? “, казано с гласа на началник Роу, несъмнено. Играта е превъзходна. Играта е доста интелигентна. Тя е като някакъв опит по обществена логика на психиката. Играта отключва в теб страхове, които си мислиш, че си заровил в детството си, механизми за оцеляване, които дори не подозираш, че притежаваш, и е едно извънредно тестване на духа и характера. А също така е едно доста просветително и занимателно кулинарно шоу.
Как се появи любовта към готвенето?
Неда: Наблюденията ми върху хората, които обичат да готвят (слагам включително и себе си) са, че тази пристрастеност нормално е отключена от някой по-възрастен член на фамилията – майка, баба – персона, с която сме били доста свързани като деца. Обичайно се стартира с пасивно наблюдаване, след това с отчасти включване, като белене на някакви зеленчуци, завиване на сарми и подаване на артикули от хладилника, до момента в който пристигна моментът на първия независим „ скок “. И за мен това беше една рецепта, която майка ми ми подмятна в тийнейджърските ми години, преди да ме остави в двуседмична автономия. Рецептата беше вид „ спасявай се “ и ми даваше указания по какъв начин да сготвя 2 манджи от едно пиле – надлежно пиле паприка, или елементарна селска пилешка яхния, и обичайната пилешка чорба. С тези две ястия се спасявах още няколко години, като последователно започнах да пътувам, да се срещам с нови култури и оттова към този момент избухна ползата ми към готвенето и другите кулинарни практики. Днес мога да кажа, че сготвям всеки ден и не преставам традицията на фамилните закуски и вечери – великодушни, пъстри и питателни – най-ценните моменти на единодушие и приятност.
Позволяваш ли си да бъдеш режисьор и в кухнята?
Неда: По-скоро си разрешавам да бъда готвачка в режисирането. Да, колкото и да е необичайно, за мен приготвянето на храната и основаването на театър са доста близки неща. Комбинативност, инстикт, подготвеност, опит, експедитивност, деловитост, превъзмогване на трудности, вглъбеност, взимане на решения и вдишване на опасности – все качества, които са нужни и за режисурата, и за готвенето. И ентусиазъм – както не може да се прави изкуство без ентусиазъм, по този начин и не става вкусно яденето, в случай че ти е все едно и го правиш, без да ти припламне от вътрешната страна.
Готвенето е игра, забавление, а театърът е храна и нужда на сетивата. Но и двете са изкуство.
Ще промени ли времето на пандемия и изолираност отношението ни към храната?
Неда: Хората започнаха да подготвят личната си храна доста по-често, по обясними аргументи – заведенията за хранене затвориха. Освен това извадиха огромен шанс, че сега върви шестият сезон на MasterChef, който сигурно е гориво за кулинарния огън в доста български домове. Очаквам кулинарната просвета да се увеличи по време на тази изолираност, както и средностатистическото тегло на човек от популацията.
А от изкуство имаме ли потребност в такива моменти?
Неда: Имаме огромна потребност от изкуство. То ни оказва помощ да си разбираем света, в който живеем, и да разтеглим вътрешния си мироглед оттатък дословното и формалното. Изкуството оказва помощ да се оправим със страха и с изолацията. Изкуството е странствуване във вътрешните коридори на индивида – там, където няма забрани, правила и закани.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ